При византийския император Лъв Мъдри, син на Василий Македонец, в Константинопол живееше един човек на име Теогност. Той беше богат и купи много слуги, сред които беше и св. Андрей - тогава още твърде млад, родом славянин. Андрей бе необикновено красив и имаше добър характер, затова господарят му го направи свой личен слуга, обикна го повече от другите и го изпрати да изучава Свещеното Писание. Любознателният юноша бързо преуспя в това, често ходеше по църквите, четеше светите книги и обогатяваше душата си в Бога.
Св.Андрей Една нощ той стана и започна да се моли на Господа. Но врагът на човешкото спасение, дяволът, от завист намисли да попречи на неговото добро начинание: дойде и започна силно да удря по вратата на къщата, в която младият юноша пребиваваше. Тогава Андрей се ужаси от страх и изостави молитвата, бързо легна в леглото си и се покри с козя кожа. Щом видя това, сатаната се зарадва и каза на един друг бяс:
- Виждаш ли го този: до вчера вършеше нечистоти, а сега и той се въоръжава срещу нас!
И като каза това, изчезна.
А Андрей от страх заспа дълбоко. И ето, видя насън, че се намира на някакъв площад. От едната страна на този площад стояха голямо множество етиопци, ("етиопи" или "етиопци": т.е. черни хора, негри. Често пъти бесовете се явяват в подобие на черни хора (и затова биват наричани "етиопи") и така се изобразяват, за да се покаже тяхното отпадане от Бога, тяхната неукротима злоба и това, че са тъмнина, мрак и отвратителни в духовен и физически смисъл) от другата - множество свети мъже, облечени в бели одежди. Между тези две страни се водеше сякаш някаква надпревара и борба: но черните имаха един от своите, който беше грамаден на ръст - той бе хилядоначалник на техния безчислен легион - и с гордост приканваха белоризците да излезе от тях някой храбър воин, за да се бори с черния гигант. И докато черните хора не спираха да се хвалят със своята сила, белоризците нищо не отвръщаха. А Андрей стоеше и гледаше: искаше да види кой ще влезе в единоборство с този страшен исполин. И ето, видя един изключително прекрасен юноша, който слезе от висините и държеше в ръката си три венеца: първият от тях бе украсен с чисто злато и скъпоценни камъни, вторият - с блестящ драгоценен бисер, а третият, който беше по-голям от останалите два - с неувяхващи червени и бели цветя и с райски клонки. Тези венци бяха толкова чудно красиви, че човешкият ум не би могъл да си представи такава красота, нито пък езикът може да я изрече. А Андрей щом ги видя, мислеше по какъв начин би могъл да получи поне един от тях, приближи се към явилия се юноша и му рече:
- Кажи ми заради Христа: продаваш ли тези венци? Макар и да не мога да ги купя, ако ме почакаш малко, ще отида и ще кажа на моя господар, и той ще ти даде за тези венци толкова злато, колкото искаш.
А юношата му отвърна с радостно и светло лице:
- Възлюбени, повярвай ми, че ако донесеш и златото от целия свят, пак няма да ти дам дори едно цвете от тези, нито на някой друг ще дам, нито на твоя мним господар. Това е така, понеже тези венци не са от този суетен свят, а от небесните съкровища на Христа, и с тях биват увенчавани онези, които побеждават стоящите там черни същества. А ако искаш да ги вземеш - и то не само единия от тях, но и трите - отиди и се бори с черния гигант, и когато го победиш, тогава всичките тези венци, които виждаш у мен, ще получиш.
От тези думи Андрей се окуражи и му отвърна:
- Повярвай ми, че каквото ми каза, ще сторя, а ти само ме научи как да се справя с него.
- Не знаеш ли как да се справиш с него? - отвърна му юношата. - Нима етиопците не са страшни и заплашителни на вид? Но в същото време те нямат голяма сила. Затова не се плаши от неговия огромен ръст и грозен вид - както някое гнило растение, така и той е гнил и немощен.
С тези думи прекрасният юноша укрепи Андрей и го учеше как да се бори с черния човек. Каза му:
- Когато те хване и започне да се бори с теб, ти не изпадай в уплаха, но препъни крака му и ще видиш Божията помощ.
Веднага след това Андрей излезе на борба и със силен глас извика към исполина:
- Ела тук, черен враже, да се борим!
Щом чу думите му, онзи дойде с неописуема ярост и отправяше страшни заплахи към него. След това го грабна, вдигна го и дълго време го обръщаше насам - натам. Виждайки това, черните същества започнаха да пляскат с ръце, а белоризците сякаш побледняха - бояха се да не би черният гигант да го удари в земята. Изглеждаше като че Андрей губи в двубоя, но за момент той се изправи и препъна крака на противника си. При това онзи полетя надолу като някое огромно отсечено дърво, и се случи така, че челото му се удари в камък. Тогава бесът взе да вика:
- Горко ми! Горко ми!
Сред белоризците настана голяма радост: те взеха Андрей и го вдигнаха на ръце във въздуха, целуваха го и се радваха за неговата победа над етиопа. Тогава цялото множество черни същества се разотидоха с голям срам, а прекрасният юноша даде на Андрей трите венци, целуна го и му каза:
- Иди си с мир и отсега бъди наш близък и брат! Тръгни по пътя на добрия подвиг: стани гол и юродив заради Мене, и в деня на Моето Царство ще бъдеш причастник на много небесни блага.
(В случая става въпрос за Божие призвание на св. Андрей за подвига на юродството заради Христа.
"Юродство" всъщност означава "безумие". Но юродството заради Христа - това е особена, висша степен на християнско подвижничество. Подбуждани от гореща ревност и пламенна любов към Бога юродивите заради Христа, наред с другите лишения и себеотречението, се отричали и от най-същественото отличие на човека (в сравнение с останалите земни същества) - от обичайната употреба на разума: те доброволно си давали вид на безумни хора, нямащи нито приличие, нито чувство за срам, и дори понякога вършели неща, на пръв поглед съблазнителни.
В пълно съзнание, представяйки се за лишени от разум, юродивите заради Христа доброволно предизвиквали върху себе си непрестанни оскърбления от страна на околните, и били изоставени от почти всички и презирани. Като се отказвали напълно от всякаква собственост, от всякакви удобства и житейски блага, свободни от каквато и да било привързаност към земното, без да имат определено място, където да живеят и подхвърляйки се на всички случайности на безприютния живот, тези Божии избраници наистина са били странници на този свят. Храната, облеклото, жилището сякаш не представлявали за тях насъщна потребност и необходима жизнена принадлежност.
Но при всичко това юродивите винаги са били на духовна висота, непрестанно издигали ума и сърцето си в молитва към Бога, постоянно са горели духом пред Него. Тъй като невинно понасяли безчислено много оскърбления и лишения, те били чужди на духовната гордост и считали себе си за големи грешници. Юродството заради Христа - това е доброволно, непрестанно мъченичество, постоянна борба против себе си (т.е. против своята явна или тайна гордост), против света и дявола, и при това - борба изключително трудна и жестока.
Лишени, на пръв поглед, от обикновения здрав човешки разум, юродивите при все това извършвали (в рамките на обществото) такива подвизи на любов към ближните, каквито са недостъпни за останалите хора. Те не се стеснявали да говорят истината в очите на когото и да било, и със своите думи или с необичайните си постъпки в едни случаи страшно изобличавали и наказвали (т.е. чрез тях Бог е наказвал) несправедливи хора и закоравели грешници (а това често били могъщите и силните на деня), а в други случаи утешавали и укрепявали благочестивите и богобоязливите. Нерядко юродивите се подвизавали сред най-порочните членове на обществото, с цел да им помогнат да изправят живота си и да се спасят, и мнозина от този тип хора връщали в пътя на истината и доброто. Със своя дар от Бога да предсказват бъдещето и със своите молитви те често пъти избавяли съгражданите си от заплашващите ги бедствия, и отклонявали от тях Божия гняв.
Освен цялата си трудност, подвигът на юродството заради Христа изисквал от светите подвижници и висока духовна мъдрост, за да могат да обръщат своето безславие в прослава на Бога и в назидание на ближните, без да допускат в привидно безумните си дела нещо греховно, и в онова, което изглежда неблагопристойно, да не примесват нещо съблазнително или обидно за другите.
Първите подвижници на юродството заради Христа са се появили твърде рано: в люлката на древното монашество - Египет, през втората половина на IV в.)
Когато чу това от прекрасния юноша, Андрей се събуди от сън и се удивяваше на чудното и страшно видение. От този час той встъпи в подвига на юродството заради Христа.
На следната нощ стана и се помоли, взе нож и отиде при кладенеца: там свали дрехата си, наряза я на парчета и се държеше така, сякаш е загубил ума си. Рано на сутринта готвачът дойде да почерпи вода и като видя какво върши Андрей, помисли го за обезумял, отиде и каза за него на господаря си. Господарят им много се натъжи за станалото и сам отиде да го види, но той и пред него се държеше като малоумен и фъфлеше разни безмислици. Тогава господарят му помисли, че е побеснял, и заповяда да го вържат с железни вериги и да го водят в църквата "Св. Анастасия". А св. Андрей денем си даваше вид на безумен, а в нощите непрестанно се молеше на Бога и на св. Анастасия. В сърцето му, обаче, се появи една мисъл: той се питаше дали това дело, което започна, е угодно на Бога или не, и искаше достоверно да разбере отговора.
Докато мислеше това, пред него се явиха във видение пет жени и един сияещ от светлина старец, които вървяха и се грижеха за болните. Щом стигнаха при св.Андрей, старецът се обърна към най-възрастната от жените и я попита:
- Госпожо Анастасия, няма ли тук какво да лекуваш?
- Учителю - отвърна му тя, - него го излекува Онзи, Който му каза: "бъди юродив заради Мене, и в деня на Моето Царство ще бъдеш причастник на много небесни блага". Затова той няма нужда от лекуване.
Като казаха това, те отидоха в църквата и св. Андрей не ги видя да излизат оттам, макар че чакаше докато удари клепалото за утреня. Тогава той разбра, че делото му е приятно на Бога, радваше се духом и още повече се трудеше в молитва нощем, а през деня се показваше пред хората като безумен.
На следната нощ блаженият отново отправяше в скришната стая на сърцето си своята молитва към Бога и към св. мъченица Анастасия. Но неочаквано пред него наяве застана дяволът заедно с множество бесове, и държеше секира, а другите носеха ножове, тояги, колове и копия, за да го убият. Дяволът беше в същия онзи образ (на черен човек), в който още преди във видението се беше борил със светеца, и започна отдалеч да надава страшен рев. След това се втурна към него и искаше да го разсече със секирата, която държеше в ръце, а също и останалите демони се устремиха да го нападнат. Но св. Андрей със сълзи издигна ръцете си и извика към Господа:
- "Не предавай, (Господи,) на зверовете душата, която Те прославя!" (Пс. 73:19).
А след това отново издигна глас и се молеше:
- Свети апостоле Иоане Богослове, помогни ми!
Щом каза това, веднага се чу страшен гръм и се яви голямо множество хора: сред тях имаше един благолепен старец с лице по-светло от слънцето, а около него стояха много слуги. Старецът се обърна към тях и с гняв рече:
- Затворете вратата, за да не избяга нито един от тези!
Веднага вратите се затвориха и всички бесове бяха хванати. Св. Андрей чу как един бяс говореше тайно на друг:
- Проклет да е този час, в който се измамихме! Иоан е жесток и иска много да ни измъчва.
Тогава св. Иоан заповяда на белоризците, които бяха дошли с него, да свалят желязната верига от шията на св. Андрей, а сам застана от външната страна на вратата и каза:
- Водете ми ги по един!
Доведоха първия бяс и го разпънаха на земята, а светият апостол взе веригата, сгъна я на три и му удари сто рани. Бесът плачеше като човек и викаше:
- Помилвай ме!...
След това разпънаха друг демон, който пострада по същия начин, после и на трети бяха наложени толкова рани, и това не беше нещо привидно: чрез Своите свети угодници Сам Бог нанасяше истински рани на бесовете, от които бесовският род търпи мъчения. Така един по един всички тези демони бяха бити от Христовия апостол. Накрая той им рече:
- Отидете и покажете на вашия баща, сатаната, какво ви се е случило, и вижте дали ще му хареса!
Малко след това белоризците си отидоха и демоните изчезнаха, а светият старец се приближи към Божия раб Андрей, положи отново веригата на шията му и каза:
- Виждаш ли, че побързах да ти помогна, понеже Бог ми повери грижата за твоето спасение и аз твърде много се грижа за теб. А ти търпи - скоро ще бъдеш пуснат и ще можеш да отидеш където пожелаеш.
- Господарю мой - попита го св. Андрей, - кажи ми: кой си ти?
А той рече:
- Аз съм онзи, който се бе облегнал на гърдите на Спасителя.
При тези думи той стана светъл като мълния и се скри от очите на юродивия.
Тогава блаженият Андрей прослави Бога задето му изпрати на помощ Своя възлюбен ученик. Малко по-късно, както беше окован с веригите, той легна да почине и дойде сякаш в изстъпление: видя себе си в царски палат, а Царят, Който стоеше на престола с голяма слава и великолепие, го повика при Себе Си и го попита:
- Искаш ли да Ми служиш от цялата си душа?
- Да, Господи - отвърна Андрей, - искам.
Царят му даде да изяде нещо, което беше по-горчиво от пелин, и му рече:
- Такъв е скръбният път на онези, които Ми служат на този свят.
След това му даде нещо по-бяло от сняг и по-сладко от небесна манна. Андрей го изяде и почувства такава радост в душата си, че забрави за първата горчилка. Царят му каза:
- Такава е духовната храна, която давам на тези, които Ми служат и мъжествено търпят докрай! Затова и ти завърши мъжествено своя път, така, както си го започнал: за кратко време ще страдаш, но след това во веки ще пребъдваш в безкрайния живот.
Когато се събуди от сън, св. Андрей размисляше за видяното и разбра, че първото нещо, което беше горчиво - това е търпението в този свят, а второто означаваше вечния живот.
Още четири месеца господарят му го държа и след това го пусна свободен, а той започна да бяга по улиците и се показваше като безумен, ходеше из града и понасяше най-различни лишения, оскърбления и злини. Едни от хората му се подиграваха и го смятаха за ненормален, други с погнуса го отпъждаха от себе си сякаш е някакво вонящо псе; имаше и такива, които мислеха, че е бесноват, а някои младежи за да се "повеселят" го биеха. Но той всичко търпеше и се молеше за тези, които му правеха зло. Ако пък някой милостив и нищелюбив човек му даваше милостиня, той я вземаше и я раздаваше на други бедни хора, но без да се разбере, че дава милостиня. Започваше, например, да се кара с тях и сякаш налиташе да ги бие, замеряше ги с монети, които държеше в ръце, а те после ги събираха. Понякога се случваше по три дни да не яде хляб, а друг път и цяла седмица гладуваше, и ако не се намереше някой, който да му даде парче хляб, то и следващата седмица прекарваше без храна. За дреха му служеше някакво старо и непотребно рубище, което едва покриваше тялото му. И така денем той бягаше по улиците, държеше се като обезумял и във всичко подражаваше на св. Симеон, юродивия заради Христа, а нощем пребъдваше в молитва. Макар да живееше в огромен град, сред множество хора, той нямаше къде глава да подслони - бедните го гонеха от домовете си, а богатите и в дворовете си не го пускаха. Когато, все пак, преуморен от многото трудове, изпитваше нужда да почине малко, отиваше и лягаше при кучетата на сметището, но дори и те не приемаха при себе си Божия раб: някои от тях го хапеха за да го прогонят, а други сами побягваха от него. Така той никога не почиваше под покрив, но винаги - и в студ, и в горещина - като бедния Лазар лежеше на сметищата, в калта, потъпкван от хора и от животни.
Такова беше страданието на този доброволен мъченик, така юродивият се надсмиваше над света и неговите похоти, понеже "онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците" (1Кор.1:25). Скоро в неговата очистена чрез страданието душа се всели благодатта на Светия Дух и той получи от Бога дар на прозорливост и дар да вижда помислите на хората.
Веднъж в Константинопол се случи следното. Почина дъщерята на един от велможите, която бе преминала живота си в девство и чистота, а преди да умре помоли своя баща да я погребат извън града в гробището за бедни, което се намираше в лозето на този велможа. И щом се упокои, взеха тялото и и го погребаха на това място по християнския обичай. Но в същото време там се намираше един крадец, който крадеше от гробовете (изравяше мъртъвците и им вземаше дрехите): той стоеше на пътя и гледаше къде ще погребат девицата. Щом разбра на кое място е гробът и, намисли да отиде през нощта, да я изрови и да и вземе дрехите. В това време наблизо минаваше св. Андрей и вършеше обичайните си дела на юродство заради Христа. Като видя гробокрадеца, Божият угодник духом узна неговата зла мисъл и искаше да го отклони от такова нещо, защото отнапред виждаше каква беда ще го сполети. Отиде при него, погледна го яростно и с гневно лице му рече:
- Тъй казва Духът на съда за онзи, който ограбва дрехите на лежащите в гробовете: "Ти повече няма да видиш слънцето, вече не ще видиш ден, нито човешко лице, защото вратите на твоя дом ще се затворят и повече няма да се отворят; денят за теб ще се помрачи и няма да просветлее во веки!
Но той не разбра какво му каза блаженият, не отдаде значение на думите му и го отмина. Св. Андрей пак го погледна и му рече:
- Отиваш ли? Не, недей да крадеш! Казвам ти в името на Господа Иисуса, че ако направиш това, повече няма да видиш слънцето!
Тогава онзи разбра какво му говори и започна да се чуди, че знае помислите му. Отиде при него и му отвърна:
- Наистина, бяс те е хванал и затова по демонско внушение говориш неясни и тайнствени неща. Аз пък искам да отида там за да видя дали ще се изпълнят думите ти.
Св. Андрей повече нищо не му каза, но продължи да подскача и си отиде. Когато настъпи вечерта, онзи нещастник намери сгодно време и отиде при гроба, махна плочата от него и влезе вътре. Там първо свали горната дреха от тялото на покойницата и я взе, а после събра и всички скъпоценни накити, с които бе украсена. След това тръгна да излиза, но една мисъл го спря. "Виж колко е хубава ризата - казваше му. - Вземи и нея!" Тогава той свали ризата, остави тялото голо и искаше да излезе. Но в този момент се случи нещо неочаквано и страшно: по Божие повеление мъртвата девица вдигна дясната си ръка и го удари по лицето: от удара веднага очите му ослепяха и нещастният човек изпадна в ужас, започна да трепери и от силния страх челюстите му, зъбите, коленете и всичките му кости започнаха да губят естествената си здравина и да се разрушават. А мъртвата отвори устата си и му каза следните думи:
- Жалък нещастник! Как не се побоя от Бога и как не помисли, че и ти си човек, за да се засрамиш от девическата голота! Как не ти стигна това, което вече бе взел, и не остави ризата да покрива моето бедно тяло!? Но не: ти се показа към мен жесток и не прояви милост, а реши да ме направиш за посмешище пред всички свети деви в деня на Второто Господне пришествие! Затова сега и аз ще те направя да не крадеш никога повече, да разбереш силата на Живия Бог Иисус Христос и да знаеш, че след смъртта има съд, възмездие и наказание!
След тези думи девицата стана, взе ризата си и се облече, сложи си всички украшения и горната дреха, и пак легна.
- Ти, Господи - каза тя, - си вселил душата ми в мястото на упованието.
И отново почина с мир.
А ослепелият крадец едва успя да излезе от гроба и пипнешком намери оградата на лозето, където се намираше гробището. Продължи и излезе на близкия път, и като опипваше с ръце ограда след ограда, стигна до градските порти. Някои хора го попитаха от какво е ослепял, а той първоначално скри истината и измисли нещо друго. Но по-късно разказа на един свой приятел всичко поред, каквото се бе случило; оттогава започна да проси милостиня и така да се препитава. Понякога както седеше, сам на себе си говореше:
- Проклето да си, ненаситно мое гърло, понеже заради тебе съм наказан с тази слепота!
Спомняше си за св. Андрей и се удивяваше, че той отнапред видя и му предсказа всичко, което щеше да му се случи, и предсказанието му се изпълни.
Друг път се случи св. Андрей да ходи из града и видя насреща си, че носят мъртвец. Това беше някакъв богат човек, и след ковчега му вървеше голямо множество народ с много запалени свещи и с кадилници. Клириците пееха над него обичайните погребални песнопения, а близките му плачеха. Но блаженият Андрей със своя дар на прозорливост видя и друго, което останалите не виждаха, и се спря да гледа. Застана неподвижен и дълго време стоеше сякаш безчувствен. И ето, видя множество бесове, които вървяха пред хората със запалените свещи, и по-силно от тях викаха:
- Горко му! Горко му!
В ръцете си някои от бесовете държаха мехове и посипваха пепел върху хората, които вървяха около ковчега. А останалите танцуваха и се кикотеха отвратително, подобно на безсрамни блудници. Някои от тях лаеха като кучета, а други грухтяха като свини - виждаше се, че този мъртвец е за тях веселие и радост. Имаше и такива, които вървяха около ковчега и поръсваха мъртвия с някаква смрадна вода, други от тях летяха наблизо, а от тялото на този грешник се носеше отблъскващо и непоносимо зловоние. Някои от злите духове вървяха отзад, пляскаха с ръце, тропаха с крака и вдигаха невъобразим шум, подиграваха се на пеещите и казваха:
- О, бедни християни! Да не даде Бог на нито един от вас да видите светлина, задето пеете над това псе: "Упокой, Господи, душата му заедно със Светиите..."! Но и "Божий раб" го наричате, макар да е виновен за всякакви зли дела!
Тогава св. Андрей отново погледна и видя, че един от бесовските князе, който имаше очи като пламък, държеше в ръката си сяра и смола, и отиваше към гроба на този беден човек за да изгори тялото му. Когато погребението свърши, блаженият видя един Ангел в образ на прекрасен юноша, който идваше към него обзет от скръб и много плачеше. Св. Андрей помисли, че това е някой млад човек от близките на умрелия, и щом той наближи, пристъпи към него и го попита:
- Заради Бога на небето и земята, кажи ми каква е причината на твоя плач? Защото досега не съм виждал някого, който толкова много да плаче за мъртвец, както ти.
- Причината за моя плач - отвърна му Ангелът - е тази: аз бях пратен да помагам на онзи мъртвец, когото ти видя да носят за погребение, но дяволът го отне за себе си. Ето това ме кара да плача и да скърбя.
Св. Андрей му каза:
- Сега разбрах кой си ти. Но моля те, светий Ангеле, кажи ми: какви бяха неговите грехове, заради които дяволът го взе в ръцете си?
- Ще ти кажа - отвърна Ангелът, - Андрее, Божий избраниче, понеже искаш да узнаеш за това. Като видях добродетелта на твоята света душа, блестяща подобно на чисто злато, и щом те срещнах, малко се утеших в моята скръб. Този човек беше мъж, почитан от царя, но много грешен. Много жестокости вършеше той през живота си, всецяло се беше отдал на блудство, прелюбодействаше и вършеше содомски грехове. Беше измамник и немилосърден, сребролюбец, лъжец и човеконенавистник, злопаметен, користолюбив и клетвопрестъпник. Той измъчваше своето бедно семейство с глад и побоища, лишаваше ги от насъщното облекло: зимно време ги оставяше без дрехи и без обувки. Много хора уби и ги зарови под пода на конюшните. А гнусното му разпалване и богопротивната му похот се простираха дотам, че той оскверни до триста души със своите мерзки и отвратителни блудни грехове. Но и неговият час удари, и смъртта го завари неразкаян и обременен с грехове, които езикът не може да изкаже. Бесовете взеха душата му, а скверното му тяло ти сам видя с какво поругание бе съпровождано от духовете на злобата. И затова, Божий угодниче, аз тъгувам и плача в моята голяма скръб, понеже този, когото бях поставен да пазя, сега е за посмешище на демоните.
Като чу думите на Божия Ангел, св. Андрей му каза:
- Моля те, престани да плачеш, защото той вършеше нечистоти и без покаяние свърши живота си: нека сега се насити от делата си. А ти, огнеобразни служителю на Вседържителя Господа Саваота, който си изпълнен с много добродетели, отсега ще се радваш во веки на благата на твоя Бог.
След този разговор Ангелът си отиде от него и стана невидим. В това време по същата улица идваха някои хора. Те виждаха юродивия че стои и разговаря, но понеже бяха недостойни, не виждаха Ангела. Тогава взеха да говорят помежду си:
- Вижте този безумник как си фантазира и говори със стената като ненормален.
Отидоха и започнаха да го блъскат, гонеха го и му казваха:
- Какво ти става, малоумнико? Недостоен си да беседваш с хората и говориш със стената, а?
Но блаженият мълчаливо се отдалечи от тях. После отиде на едно скришно място, спомни си за онзи беден човек, когото видя да носят към гробищата, и горчиво плака за неговата погибел.
Веднъж св. Андрей отиде на пазара близо до колоната, която постави св. цар Константин, и вървеше между хората. А една жена на име Варвара, осенена от благодатта на Божия Дух, дойде в благоговеен ужас, отвориха се духовните и очи и тя видя блажения Андрей да ходи сред народа като огнен стълб, сияещ от светлина. Някои грубияни го блъскаха с юмруци, други го удряха, а мнозина, като го гледаха, говореха:
- Този човек не е с всичкия си, изгубил е ума си. Дано това и на враговете ни да не се случва!
Но след него вървяха бесове в образ на черни етиопи и казваха:
- Дано Бог да не дава друг такъв да се появи на земята, защото никой така не е изгорил сърцата ни, както този - той не искаше да служи на своя господар и се престори на безумен, а сега се надсмива над целия свят!
Жената виждаше как черните отбелязваха тези, които бият светеца, и говореха помежду си:
- Поне това ни е утеха, че безразсъдно го бият, та за това да бъдат осъдени в часа на смъртта си - понеже без вина биеха Божия угодник, и няма да има за тях спасение!
Щом, обаче, блаженият чу това - чрез благодатта на Светия Дух, в която се намираше, подобно на огън се устреми към тях и със страшна сила разпръсна козните им, гневеше се против тях и им каза:
- Не трябва да набелязвате тези, които ме бият! Аз се моля на моя Господ да не им се вменява за грях това, че ме бият, тъй като го правят от незнание, и заради незнанието ще получат прошка.
Щом блаженият изрече тези думи, изведнъж небето се отвори като врата и множество прекрасни лястовици слязоха над главата му, а сред тях имаше един голям гълъб, бял като сняг, който носеше в човката си златно листо от маслина, и му каза с човешки глас:
- Приеми този лист, който Господ, Вседържителят, ти изпрати от рая в знак на Своята благодат, понеже ти си милостив и човеколюбив, както и Сам Той е милостив. Господ ще те прослави и ще възвеличи над теб Своята милост, тъй като прощаваш на онези, които те бият, милостив си към тях и се молиш да не им се вмени това за грях.
След тези думи гълъбът кацна на главата на св. Андрей.
Споменатата благочестива жена виждаше всичко това и се удивяваше, а след видението, щом дойде на себе си, рече:
- Колко много светии Бог има на земята, и никой не знае за тях!
Много пъти тя искаше да разкаже на други това, което бе видяла, но невидима Божия сила я възпираше. След известно време св. Андрей я срещна на някакво място и и каза:
- Пази моята тайна, Варваро, и на никого не разказвай това, което си видяла, докато отида "в мястото на дивните селения и в Божия дом" (Пс.41:5).
- Божий угодниче, светило на благочестието - отвърна му тя, - макар и да искам да разкажа на някого, но не мога, понеже невидима Божия сила ме възпира.
Друг път св. Андрей срещна някакъв велможа, който минаваше край него, и като разбра с духа си какъв живот води той, заплю го и му рече:
- Лукав блудник и ругател на Църквата! Защо се преструваш, че отиваш на църква, и казваш: "отивам на утреня", а ходиш при сатаната на скверни дела!? Беззаконнико, който посреднощ ставаш и прогневяваш Бога, ето, вече дойде времето да си получиш заслуженото според делата си! Или мислиш, че ще се скриеш от страшното и всевиждащо Божие око, което изпитва всичко?
Но той, щом чу изобличението, пришпори коня си и отмина за да не се посрами още повече. След няколко дни, обаче, същият този велможа се разболя от мъчителна болест: тялото му започна малко по малко да изсъхва. Близките му го взеха и го носеха от църква в църква и от лекар при лекар, но не получи никаква полза; и така той свършваше окаяния си живот и още приживе изпита начатъците на вечната мъка. В една нощ св. Андрей видя близо до двора му Ангел Господен, дошъл от запад: неговият вид беше като огнен пламък, а в ръката си държеше голяма пламтяща тояга. Щом дойде до болния, чу се глас свише, който казваше:
- Бий този хулник и мерзък содомлянин, и докато го биеш, говори му така: "Още ли искаш да вършиш грехове и да оскверняваш много хора!? Или ще се преструваш, че отиваш на утреня, а ходиш да правиш дяволско беззаконие!"
Тогава Ангелът започна да го бие и да му казва онова, което му бе заповядано. Чуваше се гласът на говорещия и ударите от тоягата, а сам този, който биеше, беше невидим. И в това мъчение човекът издъхна.
Веднъж св. Андрей отиде на пазара при издигнатия там Кръст и срещна един монах, когото всички хора хвалеха като свят и добродетелен човек. Наистина, той усърдно се подвизаваше, както подобава на монах, но беше победен от една страст: неудържимо сребролюбие. Мнозина от гражданите изповядваха пред него греховете си и за спасение на душите си му даваха много злато - да го раздаде на бедните. А той, обхванат от ненаситната страст на сребролюбието, не даваше на никого, но всичко слагаше в сандък и като гледаше как златото се увеличава, радваше се.
Минавайки покрай мястото, където пребиваваше този нещастен черноризец, св. Андрей погледна към него и с дара си на прозорливост видя страшна картина: около врата му се беше увила огромна страхотна змия. Блаженият се приближи по-близо до него и гледаше змията. А монахът помисли, че е един от бедните и стои за да получи милостиня. Затова му каза:
- Бог да те помилва, брате, нямам какво да ти дам.
Блаженият малко се отдалечи и видя във въздуха около него и над змията надпис с тъмни букви: "Змия на сребролюбието - корен на всяко беззаконие". След това се обърна назад и видя двама юноши, които спореха помежду си - единият от тях беше черен и с тъмни очи (това беше бяс), а другият - бял, подобно на небесна светлина: той беше Божий Ангел.
- Този черноризец е мой - каза черният, - защото върши моята воля: немилостив и сребролюбец е, и няма дял с Бога, а ми слугува като идолопоклонник.
Но светият Ангел отвърна:
- Не, той е мой, тъй като пости и се моли, и е смирен и кротък.
Така двамата спореха и никой не се съгласяваше с другия. Тогава от небето се чу глас към светоносния Ангел:
- Ти нямаш дял в този черноризец. Остави го, защото служи на мамона, а не на Бога!
Веднага Ангелът Господен отстъпи от него, а тъмният дух го взе под своя власт. Като видя това, св. Андрей се учуди, че злият демон победи в спора светия Ангел. В друго време св. Андрей срещна някъде на улицата същия този монах, хвана го за дясната ръка и му каза:
- Рабе Божий, послушай мен, твоя слуга, без да се гневиш, и с твоето милостиво сърце приеми бедните ми думи! Заради теб изпаднах в голяма скръб и повече не мога да търпя това, че преди ти беше близък на Бога, а сега си станал приятел и слуга на дявола! Ти имаше криле като Серафим, а сега защо си се предал на сатаната, та да ги отреже напълно!? Душата ти беше светла като мълния, а сега защо си я направил тъмна!? Горко ми - ти имаше духовни очи сякаш множество, а сега змията те е ослепила. Някога ти беше слънце, но сега си попаднал в мрачна и бедствена нощ. Защо, братко, си погубил твоята душа?... Защо си се сдружил с беса на сребролюбието, защо си му дал място в себе си? Защо събираш злато? Нима ще бъдеш погребан заедно с него!? Не, разбира се, но след смъртта ти то ще остане на други. Защо държиш чуждите грехове и искаш да се задушиш от скъперничество? Има хора, които гладуват, жадни са и умират от студ, а ти се веселиш като гледаш множеството събрано злато! Това ли е пътят на покаянието!? Такива ли са монашеските устави и отхвърлянето на житейската суета!? Така ли си се отрекъл от света и от онова, което е в него? Така ли си се разпнал за света и за всичко суетно? Не си ли чул думите на Господа, Който казва: "Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед..., нито две дрехи" (Мат.10:9,10)? Защо си забравил тази заповед? Ето, днес или утре животът ни ще свърши, "а това, що си приготвил, на кого ще остане" (Лук.12:20)? Не знаеш ли, че Ангелът Господен, който те пази, отиде далеч от теб и плаче, а дяволът стои близо до теб? Змията на сребролюбието се е увила около шията ти, а ти не я усещаш!... Истина ти казвам: когато вървях покрай теб, чух как Господ Бог се отрича от теб. Затова моля те, послушай ме и раздай имуществото си на бедните, вдовиците, сираците и на странниците, които нямат къде глава да подслонят, и усърдно се погрижи пак да станеш близък на Бога! А ако не ме послушаш, зле ще погинеш - ето сега, казвам ти, в името на Царя Иисуса Христа, веднага ще видиш дявола.
И добави:
- Виждаш ли го?
Тогава се отвориха духовните очи на монаха и видя дявола в образ на черен етиоп със звероподобен вид и страшна уста - той стоеше далеч и не смееше да се приближи към него заради блажения. А черноризецът отвърна на св. Андрей:
- Да, рабе Божий, виждам го и голям страх ме обхвана! Но кажи ми: какво е потребно за да се спаси душата ми?
- Повярвай ми - каза му пак юродивият, - че ако не ме послушаш, ще го пратя да те измъчва, за да се разчуе твоят срам не само сред жителите на този град, но и по четирите краища на света. Затова внимавай, и каквото ти кажа, направи го!
Щом чу това, черноризецът много се изплаши и обеща да стори всичко, което му заповяда Божият угодник. И веднага св. Андрей видя, че от изток дойде силен дух в образ на пламтяща мълния - той се докосна до змията и отне силата и, а тя, като не можеше повече да търпи, превърна се във врана и изчезна. Също и черният етиоп се изгуби, и отново Божият Ангел получи власт над този монах, да го пази. Когато си отиваше от него, блаженият му заповяда:
- Внимавай да не кажеш на някого нещо за мен! А аз отсега денем и нощем ще те поменавам в моите молитви, за да изправи Господ Иисус Христос твоя път към добро.
Тогава монахът отиде и раздаде на бедните всичкото злато, което беше събрал, а след това още повече бе прославен от Бога и от хората. Мнозина му донасяха злато за да го раздава на нуждаещите се, но той увещаваше такива хора сами да го раздадат, и казваше:
- Каква полза имам ако с чужда пита правя помен?
След тази промяна в себе си той наистина започна да живее както подобава на монах. Тогава му се яви във видение св. Андрей с радостно лице и му показа поле, а на него - светло дърво, отрупано с цвят, от който щяха да пораснат сладки плодове. И му рече:
- Благодари на Бога, господарю мой, задето те измъкна от зъбите на змията и направи душата ти подобна на дърво, покрито с цвят. А ти се постарай този цвят да стане сладък плод, понеже ето, това добро дърво, което виждаш, е изображение на твоята душа.
Когато монахът се събуди, още повече се утвърди в духовния живот и винаги отправяше благодарност към Бога и към Неговия угодник св. Андрей, чрез когото бе наставен в пътя на спасението.
Колко много блаженият Андрей бе благоугоден и възлюбен на Бога! Веднъж, подобно на св. апостол Павел (2Кор.12:2), той беше грабнат и отнесен на третото небе - там чу неизказани думи и видя недостъпните за обикновеното човешко око красоти на Божия рай. Това сам той разказа на един свой верен приятел Никифор малко преди смъртта си.
Веднъж в Константинопол беше настанала страшна зима и две седмици имаше непоносим студ. Всички къщи се бяха напълнили със сняг и духаше силен северен вятър. Високите постройки се рушаха и падаха, дърветата бяха събаряни от бурята, а птиците, като не намираха храна, падаха мъртви на земята. Тогава всички бедни и нуждаещи се хора бяха в бедствено положение и в голямо утеснение, плачеха и стенеха, трепереха от студ, от глад и немотия, и умираха от суровата зима. Също и блаженият Андрей, който нямаше нито къде да отиде, нито с какво да се облече, претърпя много скърби поради зимния мраз. Щом отиваше при други бедняци с намерение макар и за малко да се приюти под покрив заедно с тях, те вземаха тояги и го отпъждаха от себе си като някакво псе, крещяха му и му казваха:
- Махай се, куче! Махай се оттук!
Накрая, понеже нямаше къде да се скрие от настаналото бедствие, той помисли, че може би е дошъл краят на живота му, и си рече:
- Благословен да бъде Господ Бог! Макар и да умра от този студ, но нека заради Неговата любов да умра! А Той е силен и в такава зима да ми даде търпение.
Отиде в един ъгъл и там намери някакво куче да лежи. Легна до него и искаше да се сгрее малко, както са един до друг. Но кучето, щом го видя, стана и се махна. Тогава св. Андрей си каза:
- Ех, нещастнико, колко си грешен! Не само хората, но и псетата се гнусят от теб.
Така той лежеше и трепереше от жестокия студ и от силния вятър, а тялото му малко по малко взе да посинява и да замръзва. Той помисли, че вече настъпва краят на живота му, издигна към Бога духовните очи на сърцето си и Му се молеше да приеме в мир душата му. Но в този момент неочаквано усети топлина в тялото си, отвори очи и видя един прекрасен юноша, чието лице сияеше като слънце: той държеше в ръката си клонка, разцъфнала с различни цветове. Светлият юноша погледна към него и го попита:
- Андрей, къде си?
- Сега - отвърна му блаженият - съм в тъмнина и сянка смъртна.
Явилият се юноша удари леко с разцъфналата клонка, която държеше, св.Андрей по лицето и му рече:
- Приеми съживяването на твоето тяло.
Веднага той усети някакво дивно благоухание, което излизаше от цветовете на клонката. Това благоухание изпълни сърцето му, оживотвори и съгря цялото му тяло. След това чу глас, който казваше:
- Доведете го, за да се утеши тук за известно време, а след това отново да се върне.
При тези думи той се унесе в сладък сън и видя неизказаните Божии откровения, които по-късно сам подробно разказа на споменатия Никифор.
- Не зная - казваше му св. Андрей - какво точно се случи с мен. Както някой цяла нощ спи сладко и на сутринта става, така и аз две седмици пребъдвах в това сладко за душата видение, както беше угодно на Божията воля. Виждах себе си като че се намирам в дивен и прекрасен рай, удивявах се духом и размислях какво е това. Зная, че мястото, където живея, е в Константинопол, а как се намерих тук, не зная. Не разбрах, освен това, дали бях с тяло или без тяло: Бог знае; но видях себе си облечен в пресветла одежда, изтъкана сякаш от мълния, а на главата ми имаше венец, изплетен от много цветя. Бях препасан с царски пояс и много се радвах на тази чудна гледка, удивявах се в ума и сърцето си на неизказаната красота на Божия рай, ходех сред него и се наслаждавах духом. Там имаше много градини, а в тях - високи дървета, чиито върхове се люлееха и твърде много радваха погледа, а от клоните им излизаше голямо благоухание. Едни от тези дървета непрестанно цъфтяха, други бяха украсени със златовидни листа, а някои имаха най-различни неизразимо прекрасни и сладки плодове. Не е възможно красотата на тези дървета да се уподоби на нито едно земно дърво, понеже бяха насадени от Божията ръка, а не от човек. Безчислено много птици живееха в онези градини: някои от тях имаха златни криле, други - бели като сняг, а трети - различно пъстри. Те стояха по клоните на райските дървета и пееха пречудно, тъй че от сладкозвучния глас на тяхното пеене аз не помнех себе си: толкова много се услаждаше сърцето ми. Мислех, че тяхното прекрасно пеене се чува дори до небесните висоти.
Тези прекрасни градини стояха подредени, както полк войници застава срещу друг полк. Тръгнах помежду им с радостно сърце и видях, че сред тях тече много голяма река, която ги напояваше. От другата страна на реката имаше лозе, разпростиращо пръчките на лозите си, а тези лозови пръчки бяха украсени със златни листа и златовидни гроздове.
Там полъхваха от четирите посоки тихи и благоуханни ветрове: от техния полъх дърветата леко се полюляваха и листата им чудно шумяха.
След това ме обхвана благоговеен ужас: мислех, че стоя върху небесната твърд, а един юноша с лице подобно на слънце, облечен в багреница (порфира, дреха с тъмночервен цвят, в древност носена обикновено от царете), вървеше пред мен и мисля, че той е който ме удари по лицето с разцъфналата клонка. Вървях след него и ето - видях голям прекрасен Кръст, чийто вид беше подобен на небесна дъга. Около него стояха огнеобразни певци, сякаш пламтящи, и пееха сладкозвучна песен за прослава на Господа, Който бе разпнат на Кръста. Вървящия пред мен юноша пристъпи към Кръста, целуна го, а след това ми направи знак и аз да го целуна. Отидох и със страх и голяма радост паднах пред светия Кръст и от сърце го целунах. А когато го целувах, изпълних се с неизказана духовна радост и усетих още по-дивно благоухание от това в рая. След като отминахме Кръста, погледнах надолу и видях под себе си сякаш морска бездна, а на мен ми се струваше, че ходя по въздуха. Започнах да се страхувам и извиках към онзи, който ме водеше:
- Господарю, страхувам се да не падна в тази дълбина.
А той се обърна и ми рече:
- Не се бой, трябва да се изкачим още по-високо.
Подаде ми ръката си и щом се хванах за нея, намерихме се по-високо от втората небесна твърд. Там видях свети мъже, сияещи в слава, видях техния покой и радостта на тяхното тържествуване - радост, неизразима с човешки език. След това влязохме в един дивен пламък, който не ни изгаряше, а само ни просветяваше. Започнах да се ужасявам. Но отново водещият ме се обърна, подаде ми ръка и каза:
- Още по-нагоре трябва да се изкачим.
И веднага заедно със самите думи ние се намерихме над третото небе, където видях и чух множество Небесни сили да възпяват и прославят Бога. Дойдохме пред една завеса, която блестеше подобно на мълния, а пред нея стояха огромни и страшни юноши, чийто вид беше като огнен пламък, а лицата им сияеха по-силно от слънцето. Те държаха в ръцете си огнени оръжия, и видях, че наоколо със страх предстоят безчислено множество Небесни воинства.
Юношата, който ме водеше, ми каза:
- Когато завесата се открие, ще видиш Царя Христос: иди тогава и се поклони пред престола на Неговата слава.
А аз, като слушах това, бях в трепет и радост, обхвана ме благоговеен ужас и неизказана радост - стоях и гледах кога ще се открие завесата. И ето, една огнена ръка я дръпна, и видях моя Господ, както някога пророк Исаия (Ис.6:1-2) - седящ на висок и издигнат престол, а наоколо предстояха Серафими. Той бе облечен в багрена одежда, (Пурпурна, тъмночервена) лицето Му беше пресветло, а очите Му с голяма любов бяха отправени към мен. Щом Го видях, паднах ничком пред Него и се поклоних пред пресветлия и страшен престол на Неговата слава. А каква радост изпитах тогава, когато видях Неговото лице - невъзможно е да се опише: дори и сега, когато си спомням за това видение, душата ми се изпълва с неизказана сладост. Лежах в трепет пред моя Господ и се удивявах на Неговото крайно милосърдие - задето допусна мен, грешния и нечист човек, да дойда пред Него и да видя Неговото Божествено величие. Изпълвах се с умиление като съзнавах собственото си недостойнство от една страна, а от друга - като съзерцавах величието на моя Владика, и казвах в себе си думите на пророк Исаия: "Горко ми! Защото съм човек с нечисти уста, а се удостоих с очите си да видя моя Господ". Чух как моят премилосърден Творец със Своите пресладки и пречисти уста изрече към мен три Божествени думи, от които сърцето ми толкова много се услади и се възпламени от любов към Него, че целият се топях като восък от духовна топлота и се изпълниха думите на св. цар Давид: "Сърцето ми стана като восък, топящ се сред моята вътрешност" (Пс.21:15). След това всички Небесни воинства запяха предивна и неизказана песен, а после не зная как отново се намерих в рая. Ходех и мислех в себе си, че не видях Пречистата Владичица Богородица. Тогава срещнах един мъж, сияещ като светъл облак - той носеше Кръст и ми каза:
- Ти искаше да видиш пресветлата Царица на Небесните сили? Но Тя не е тук сега, понеже отиде в многобедствения свят за да помага на хората и да утешава скърбящите. Бих могъл да ти покажа Нейното свето място, но сега няма време: ти вече трябва да се върнеш откъдето си дошъл - така ти заповядва Царят.
Щом ми каза това, помислих, че съм заспал сладко, а след като се събудих, намерих се на същото място, където бях преди: лежах в ъгъла и се удивявах къде бях във видението и какви неща се удостоих да видя. Сърцето ми беше изпълнено с неизказана радост и благодарих на моя Господ, Който благоволи да яви над мен толкова голяма благодат.
Всичко това св. Андрей разказа на своя близък познат Никифор преди своята кончина и го закле с много клетви да не разказва за това на никого, докато той, св. Андрей, не напусне този временен живот. Никифор много го молеше да му каже поне една от онези три думи, които Господ изрече към него, но блаженият никак не се съгласи на това.
Ето по такъв начин св. Андрей, подобно на св. апостол Павел, беше грабнат и отнесен в Небесните обители: видя това, което тленното око не е виждало, чу такива неща, които ухото на смъртните не е чувало, и се наслади духом на такива небесни красоти, каквито на хората и на ум не са им идвали (1Кор.2:9). А понеже в тези небесни откровения не видя Пречистата Владичица Богородица, удостои се да Я види на земята, във Влахернската църква, където Тя дойде да помага на хората. Той видя Божията Майка да стои във въздуха заедно с пророците, апостолите и Ангелските чинове, и заедно с тях Тя се молеше на Своя Син и Бог за хората и покриваше народа със Своя свят омофор. Блаженият Андрей, щом Я видя, каза на своя ученик Епифаний:
- Виждаш ли, брате, Царицата и Господарката на всички, Която се моли за целия свят?
А той му отвърна:
- Виждам, отче светий, и се ужасявам.
Така св. Андрей премина своя дивен и богоугоден живот, и вършеше много чудеса. Много бедствия претърпя той, много подигравки и побои, (за което е написано в книгата на неговото житие, съставена от Никифор) предсказа бъдещи събития и мнозина грешници обърна в пътя на покаянието. А след своята блажена кончина (Св. Андрей Юродиви е починал на 66-годишна възраст, около 936 г.) отиде в Небесните обители, в които и по-рано за известно време беше грабнат и отнесен, но сега вечно пребивава в тях, радва се заедно с Ангелите и предстои с духовно веселие пред Единия Бог, прославян в три Лица - Отец и Син и Свети Дух - на Когото подобава слава во веки, амин.
