Преподобни Серафим, Саровският старец, бил родом от Курск и произхождал от благочестиви и състоятелни родители, по фамилия Мошнини, принадлежащи към известно търговско съсловие в града; той се родил на 19 юли 1759 г. и в светото Кръщение бил наречен Прохор. Баща му Исидор имал голямо усърдие към Божиите храмове, а майка му Агатия, още повече от мъжа си, била почитана за своето благочестие и благотворителност. В третата година от живота си Прохор загубил баща си и негова единствена възпитателка останала благочестивата му майка, под чието ръководство той израснал в християнско благочестие, в любов към молитвата и Божия храм.

От ранно детство над блажения се проявявал дивният Божий покров, явно посочвайки в него благодатен Божий избраник. Веднъж майка му, оглеждайки постройката на църквата, започната още от мъжа й, взела със себе си седемгодишния Прохор на самия връх на строящата се камбанария. По невнимание детето паднало от камбанарията. Агатия с ужас изтичала, мислейки, че се е пребило до смърт, но с удивление и радост го видяла стоящ на нозете си, здраво и невредимо. Така над благодатния отрок се изпълнили думите от Писанието: "зло няма да ти се случи, и рана няма да се приближи до твоето тяло; защото ще заповяда на ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си" (Пс. 90:10 - 12).

В десетата му година започнали да учат Прохор да чете и пише и той започнал бързо да усвоява църковния език, показвайки светъл ум и памет, и същевременно украсявайки се с кротост и смирение. Но внезапно се разболял тежко, така че домашните му не се надявали да оздравее. В това тежко за него време Прохор видял в сънно видение Пресвета Богородица, Която обещала да го посети и да го изцели от болестта му. Скоро думите на Божията Майка се сбъднали. По това време през Курск минавало кръстното шествие начело с чудотворната икона на Пресвета Богородица "Знамение". Поради дъжда и калта кръстното шествие, за да съкрати пътя си, преминало през двора на Мошнина. Благочестивата Агатия побързала да изнесе болния си син, допряла го до чудотворната икона на Божията Майка, след което детето оздравяло напълно.

Благочестивият Прохор се трудел с любов над книжното учение, изучавайки Свещеното Писание и други божествени и душеполезни книги, устремявайки целия се ум към Бога, от любов към Когото пламтяла чистата му душа. Междувременно, по-големият му брат, който се занимавал с търговия, започнал по малко да го приучава към нея, но той не чувствал влечение към тази работа; душата му се стремяла да придобие духовно съкровище, нетленно и неизчерпаемо. Нямайки възможност да посещава божествената Литургия в делничните дни, Прохор въпреки това не пропускал почти нито един ден без посещение на Божия храм и на разсъмване ставал, за да изслуша утренята; в неделните и празничните дни той особено обичал на свобода да се занимава с четене на духовно-поучителни книги, при което понякога четял на глас на своите връстници, но повече предпочитал уединението и безмълвието. От майката не останали скрити наклонностите на сина, но тя не се противяла на желанието му. И когато благочестивият младеж навършил седемнадесет години, той твърдо решил да остави света и с благословението на майка си, която го благословила с меден кръст, с който никога не се разделил, се посветил на монашеския живот.

Като оставил света, блаженият най-напред отишъл на поклонение в Киево-Печерската лавра, където един прозорлив затворник, на име Доситей, предвиждайки в лицето на младежа добър Христов подвижник, го благословил да отиде да се спасява в Саровската пустиня.

Изпълнявайки завета на прозорливия старец, Прохор дошъл в Саровската пустиня, където бил приет с любов от настоятеля, стареца Пахомий, кротък и смиреномъдър монах, който много се подвизавал в пост и молитва и бил образец за монасите. Предвиждайки добрата воля на Прохор, той го причислил към послушниците и го дал да се учи при стареца Йосиф, който бил касиер на обителта. Намирайки се в килийно послушание при стареца, Прохор с ревност изпълнявал всички манастирски правила и устави и различните братски послушания: в хлебопекарната, в просфорната, в дърводелската работилница; освен това изпълнявал и задълженията на клисар в храма. Никога не стоял празен, но винаги се стремял да се пази с работа от скуката, която смятал за едно от най-опасните изкушения за монаха.

На църковните служби Прохор идвал преди всички и стоял неподвижно по време на цялото богослужение, колкото и продължително да било то. Извън църквата обичал да се уединява в килията си. Занимавайки се с ръкоделие или с някакво друго послушание, той непрестанно имал в паметта и сърцето си Иисусовата молитва, с чиято сила побеждавал различните вражески изкушения. Като не се задоволявал с тишината и безмълвието на Саровската обител, младият подвижник, съревнувайки на някои старци, които, с благословението на настоятеля, се отдалечили в пълно уединение от манастирската ограда във вътрешността на манастирската гора - с благословението на своя старец Йосиф в свободните си часове също се уединявал в гората за молитвено безмълвие. С молитвата той съединявал въздържание и пост, като в сряда и петък не вкусвал никаква храна, а в другите дни я приемал само веднъж. Всички имали уважение и любов към необикновения подвижник, чиито постоянни и дивни подвизи било трудно да се скрият, въпреки дълбокото му смирение. Особена любов и доверие към него проявявали, като към свое родно чедо, старците Пахомий и Йосиф. Тази любов и всеобщо уважение на Саровските монаси към младия Христов подвижник особено ясно се проявили при следния случай.

След като прекарал в Саровската пустиня осем години като послушник, на 18 август 1786 г., на 27-ата година от раждането си, Прохор се удостоил с пострижение в монашески образ, при което му било дадено ново име - Серафим. С приемането на монашески чин самото значение на новото име, напомняйки му за чистотата и пламенното служение на Ангелите на Бога, издигнало в него още по-силно желание и свята ревност да служи на Господа. Младият монах удвоил своите трудове и подвизи и започнал да държи себе си още по-уединено, потапяйки се във вътрешно богомислено съзерцание.

След малко повече от година преподобният бил посветен в иеродяконски сан. Оттогава той около шест години почти непрестанно служел в този сан, прибавяйки към трудовете – трудове, и към подвизите - подвизи, горейки духом и пламтейки от Божествена любов. Нощите на неделните и празничните дни той прекарвал в бодърстване и усърдна молитва, без отдих, стоейки на молитвено правило до самата литургия; след края на Божествената служба оставал дълго в храма, привеждайки в ред свещената утвар и грижейки се за чистотата на Господния олтар. И при всичко това блаженият Серафим почти не чувствал трудовете, не се изморявал, не се нуждаел от продължителен отдих след тях, често съвсем забравял за храна и питие и като отивал да почива, скърбял за това, че човек не може, удобно на Ангелите, непрестанно да служи на Бога.

В 1793 г., в тридесет и петата си година, преподобният бил ръкоположен в иеромонашески сан. И в този сан, както и преди, но с още по-голяма любов, той продължавал непрестанното свещенослужение, причастявайки се всекидневно с вяра и благоговение със светите Христови Тайни.

Скоро след това преподобният Серафим приел върху себе си още по-висш подвиг и се отдалечил в пустинята. Това станало след смъртта на неговия любим началник и наставник, блажения старец Пахомий, който преди смъртта си го благословил за този подвиг.

Килията на преподобния се намирала в гъста борова гора, на брега на река Саровка, на висок хълм, на 5-6 версти от манастира, и се състояла от една дървена стаичка с печка. Под килията преподобният устроил неголяма градина, а след това и пчелин, които заградил с ограда. Недалече от него живеели в уединение други саровски отшелници и цялата околна местност, състояща се от различни възвишения, осеяна с гори, храсталак и килии на пустинножители, напомняла светата Атонска гора. Затова преподобният нарекъл своя пустинен хълм Атонска гора, като дал и на другите, най-уединени места в гората, имена на различни свети места: Йерусалим, Витлеем, Йордан, потока Кедрон, Голгота, Елеонската планина, Тавор - като най-живо представяне на свещените събития от земния живот на Спасителя, на Когото той окончателно предал своята воля и целия си живот.

Упражнявайки се непрестанно в четене на светото Евангелие, той особено обичал да чете на тези места за съответстващите на имената им евангелски събития. В своята Витлеемска градина той възпявал евангелското славословие: "Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение". На брега на Саровка, като на бреговете на Йордан, той си спомнял за проповедта на Йоан Кръстител и кръщението на Спасителя. Беседата на Господа на планината за деветте заповеди на блаженствата слушал на една планина, намираща се близо до Саровка, а на друго възвишение, наречено планина на Преображение, съзерцавал в мислено присъствие заедно с апостолите славата на Преобразилия се Господ. Скривайки се във вътрешността на гъстата гора, той си спомнял по Евангелието молитвата на Господа за чашата и трогнат от дъното на душата си от Неговите вътрешни страдания, със сълзи отправял молитви за своето спасение. На така наречената от него Елеонска планина той съзерцавал славата на Възнесението на Христа на небето и сядането Му отдясно на Бога.

Преподобният Серафим винаги носел едни и същи дрехи, прости, дори бедни: износена калимавка, подрасник от бяло платно, кожени ръкавици, кожени дълги чорапи и цървули; върху подрасника му неизменно висял същият кръст, с който някога го благословила майка му; на гърба му висяла торба, в която постоянно носел със себе си светото Евангелие, напомнящо му за спасителното носене на благото иго и лекото бреме Христово. Цялото време на ревностния Христов подвижник преминавало в непрестанни молитви и псалмопения, четене на свещените книги и телесни трудове.

При студено време преподобният събирал съчки и сечал дърва за отопляване на килията си. През лятото работел в малката градинка, от която се прехранвал. За наторяване на земята той ходел за мъх по блатисти места в горещите летни дни. Когато отивал там, съблечен и препасан само през кръста, комарите и други насекоми жестоко уязвявали тялото му, така че то се подувало и дори посинявало. Но Божият подвижник доброволно търпял заради Господа и дори се радвал, защото, както казвал впоследствие, "страстите се премахват със страдания и скърби - или доброволни, или изпращани от Промисъла", и затова, за най-съвършено и надеждно очистване на душата той приемал върху себе си доброволни страдания.

Преподобният всеки ден извършвал монашеското молитвено правило по Следовния Псалтир, по чина на древните християнски пустинножители; в свое време пеел и четял 1-ви, 3-и, 6-и и 9-и часове, вечерня, малко повечерие, вечерни молитви, при това често, вместо вечерно правило, правел по хиляда поклона на един път, четял полуношницата и други църковни служби. Изучил от собствен опит всички начини и степени на молитвата, той възлизал не само до подвига на така наречената умна молитва, но и до най-високата степен на молитвено съзерцание, когато умът и сърцето биват съединени в молитва, помислите не са разсеяни и сърцето се съгрява от духовна топлота, в която възсиява Христовата светлина, изпълвайки с мир и радост целия вътрешен човек.

Така, спасявайки се в пустинята през седмицата, свети Серафим в навечерието на празничните и неделните дни идвал в Саровската пустиня, слушал вечернята, всенощното бдение или утренята и след ранната литургия се причастявал със светите Тайни, след което до вечернята приемал идващите при него по свои нужди братя, и след това си взимал хляб за през седмицата и се връщал в пустинната си килия. Цялата първа седмица на Великия пост прекарвал в манастира и в тези дни постел, изповядвал се и се причастявал със светите Тайни.

С молитвените подвизи блаженият старец съединявал подвизите на голямо въздържание и пост. В началото на своя пустинен, отшелнически живот той се хранел с твърд и сух хляб, който вземал със себе си от обителта в неделя, за цяла седмица, но и от това количество той отделял голяма част за горските животни и птици, които много го обичали и често посещавали мястото на молитвените му подвизи. Впоследствие преподобният още повече усилил своя пост, отказвайки се и от хляба, и приучил тялото си на такова въздържание, че се хранел, по думите на Апостола, "работейки с ръцете си", само със зеленчуците от своята градина. През първата седмица на Великия пост той не приемал никаква храна до причастяването със светите Тайни в събота. След като съвсем престанал да взема хляб от обителта, той в продължение на две години и половина живял без никаква издръжка от нея и братята недоумявали с какво се хранел старецът през това време, не само през лятото, но и през зимата; едва малко преди смъртта си старецът разказал на някои близки, че около три години се хранел само с отвара от тревата сладък бъз, която събирал през лятото и сушал за зимата.

В 1806 г. настоятелят на Саровската обител, старецът Исаия, поради своята болест и преклонна възраст, се оттеглил от делата на настоятелството и братята единодушно избрали на негово място преподобния Серафим. Но той се отклонил от това, както поради своето дълбоко смирение, така и поради изключителната си любов към пустинята и безмълвието.

Приближавайки се към края на многотруден живот, преподобният не само не смекчил скърбите си, но към предишните си подвизи добавил нови трудове и подвизи. В последните години от живота си старецът спял седнал на пода, облегнат с гръб на стената и протегнал нозе; понякога прекланял глава на камък или на дървен пън или лягал на чували, тухли и пънове, намиращи се в килията му. Храна вкусвал веднъж на ден, вечер; носел прости и бедни дрехи.

Вестта за смъртта на светия старец бързо се разпространила навсякъде, и цялата Саровска околност бързо се стекла в обителта. Особено тежка била скръбта на дивеевските сестри, изгубили в негово лице своя любим духовен отец и пазител, и скръбта им била още по-безутешна, тъй като нямало човек, който би бил в състояние да го замени в качеството му на духовен ръководител.

В продължение на осем дни тялото му стояло открито в Успенската църква. Гроба на блажения старец приготвили на същото място, което било набелязано от него. Още преди погребението Саровската обител се изпълнила с хиляди хора, събрали се от околните страни и губернии. Всички единодушно оплаквали смъртта на благодатния старец. В деня на погребението му след литургията имало толкова много народ, че свещите около ковчега му гаснели от задуха. Погребението било извършено от Саровския игумен Нифонт и многочисленото братство; тялото било предадено на земята от дясната страна на църковния олтар. Над гроба впоследствие бил построен чугунен паметник във вид на гробница, с надпис: "Живя за слава Божия 72 години, 6 месеца и 12 дни."

Църковни песнопения

Тропар, глас 4

От юности Христа возлюбил еси, блаженне,
и Тому Единому работати пламенне вожделев,
непрестанною молитвою и тудом в пустыни подвизался еси,
умиленным же сердцем любовь Христову стяжав,
избранник возлюблен Божия Матери явился еси.
Сего ради вопием ти:
спасай нас молитвами твоими Серафиме, преподобне отче наш.

Кондак, глас 2

Мира красоту и яже в нем тленная оставив, преподобне,
в Саровскую обитель вселился еси:
и тамо ангельски пожив, многим путь был еси ко спасению:
сего ради и Христос тебе, отче Серафиме, прослави,
и даром исцелений и чудес обогати.
Тем же вопием ти: радуйся, Серафиме, преподобне отче наш.
Тропар на преподобен, глас 8

На тебе, Отче, който подражава, сигурно ще се спаси,
защото, поел кръст, си последвал Христа;
и на дело си учил да се презира плътта, защото е преходна,
а да се грижи за безсмъртната душа.
Затова и с ангели ще се възрадва, преподобни (името), твоят дух.